02/66-60-13

Чисто молекулярно съм мъст, вина и погнуса с душа на значения пъстра Като назначен на длъжност да правя каквото трябва аз правя каквото мога През кур ми е, че сирак съм и че си оставам болен И нѝ карам, нѝ моля Дочакам ли, ще е късно Плътта пропита с неволя в часовника гневно блъскам и падам в локва от сълзи проплакани от умора но ставам - нужен на себе си твърде, че да не мога Сякаш само със смут и срам всичко покрай мене сам багрих в гамата на мрака Сякаш се излъгах сам че завинаги ще съм там затова и се предадох Сякаш принуден от страх вдигнах стени и между тях дълго затворник си останах Оказах се неспособен да свикна Свел функцията си до ник'ва 23 луни само мигам - 24 почти Наяве е, че не наподобявам дори като к'вото в хаоса смятах, че се явявам Мори тая летаргия в стеснения вече обсег По вяра, която нямам и в броня, дето не нося поне едно обещание да спазя мога премортем Да знам, че така ще свърши само ме прави завършен "Добър бъди и се пази едничък си ми ти Помни до последния гвоздей в ковчега! Помни завинаги!" Как да забравя? Майко, прости ми Предадох те за дефиниции в които да погреба твойто момче Но вече зная не е "какво?" въпросът Не е "какво?", а "кой?" "Кой съм аз?" Сега макар и уморен аз си се нуждая от мен твърде много, че да не стана